Невъзможно е да си представим кътче на Земята, което още не е известно на човека. Но има такова, оказа се в Тибет, което, според италиански учени, е най-необитаемото място на планетата и практически го прави недосегаемо за човешкия крак.
Аз обаче твърдя, че има още едно място в света, напълно неизвестно за хората, което знаем само ние двамата с теб. Винаги ще помня, как стигнахме до онази неоткрита дори за авантюристите зона, в далечната вече снежна нощ. Явно бяхме прекосили всички позволени и непозволени граници, за да се озовем напълно сами сред бялата необитаема пустош.
Виелицата ни хвърли ненадейно там, заедно със снежинките, кристалите, перата и ледения прах. Дълго сме летели, щом пространството, в което се приземихме, беше направено от небе и сняг. Нямаше живо същество. Освен ние с теб.
Може би тук е началото или краят на света. Като първите хора, които стъпват върху тази непозната земя, ние оставихме своите отпечатъци в преспите. Сигурно завинаги.
Особеното на това място е, че сезоните са объркани. След зимата може да дойде лятото, а после – пролетта. Есента пък, продължава, колкото искаме.
Багрите на листопада ни обличаха всеки път различно - в цветни меки и удобни дрехи, направени съвсем по мярка. Затова всяка сутрин очите ти бяха ту зелени, ту пъстри, ту жълти, ту кафяви.
Вятърът пръскаше отблясъците на изгрева и залеза като кехлибарени зърна и скъпоценни камъни и ти ги събираше, за да ми направиш пръстен.
Светлината на лятото очертаваше нашата територия и ние се чувствахме в пълна безопасност.
Вярвахме, че тук е нашето място под слънцето. Диханията на самораслите плодове се носеха като ангелски облачета в небето, а ние ги следвахме, за да ни заведат и до ягодовите поляни, и под узрялата круша - дивачка в равнината, и сред бодливите храсти с черни къпини на хълма. Сладостта им можеше да се сравни само с нашите целувки.
Нощем палехме огън. Пламъците се извиваха в ритъма на танца, който двамата с теб измислихме. Бяхме подивяли в свободата си. Тези наши неравноделни сърдечни тактове, които като тимпани ни акомпанираха, връщаха назад времето, приблизително когато Адам и Ева са били изгонени от рая.
После деляхме постелята, гледайки луната, която като разпукан пъпеш, пръскаше соковете си в тъмното.
За да отидем там, трябва да изкачим отново онзи хълм и после да продължим оттатък хоризонта. Тогава ще се върнем в изгубения свят
и на теб...:)
Браво!