Постинг
02.02.2013 10:17 -
Публикувано в "Книголюбие"
Минало време в бъдещето
Мансардата. По стълбата нагоре, нагоре към облаците. Къс свободно пространство, между небето и земята.
Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия, онзи дъх на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега. И финият прашец, изпаднал отгоре, от луната вероятно, който винаги след нас се пръскаше навсякъде, следвайки линиите и извивките на повърхностите. Просто е искал да покрие и ъглите на небесния правоъгълник.
…А как трепереха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване! Танцуваха, въртяха се, снишаваха и издигаха се – нестройно пространство от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос.
В смътната светлина с различни оттенъци, аз ги виждах как очертават странни в началото образи, после постепенно изграждаха силуети - ту на къща върху изумруден хълм, ту залив в дъното на пейзажа….Усещах естествеността на залеза и изгрева, вкуса на нощта и устните ти, яркия отблясък на луната, оглеждаща се в нашите тела.
Всичко, което обичах, беше в мансардата. Моето галактическо битие.
Сега сигурно е останал само онзи прах, покривал полека и гънките на забравения на тавана шал, разтворената страница на книгата, която така и не дочетох. Въздухът е отдавна замрял и няма кой да го раздвижи, да издуха праха.
Покой в мрака - като черно-бяла снимка на лунната повърхност.
В покрайнините на рая
Зората. Винаги различна. Внезапна. Изненадваща. Излита от индиговия мрак като пеперуда, разпукала какавидата си. Ражда се всеки път неочаквано. И бързо.
Иска ми се да не пропусна този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща, заема с крилете си пространството.
Светлината в очите ти. Тя ме събуждаше. Усещах я преди да е свършил съня. Тогава той беше друг - като цветен филм, който никога не свърши. Не чувах думи, но ясно виждах кадри – напълно достоверни.
Пейзажите се сменяха, заедно със сезоните. Гледах хипнотизирана зимното море с магнетичните му искри и можех да се закълна, че вкусът в устата ми е солен.
Тръпчивия дъх на октомври и сега ми напомня за онзи, другият, с оранжевите знаци, чертаещи бъдещето, което така и не се състоя...
Помня как листата падаха, упорити и последователни, следвайки очертанията на покривите. Златните им оттенъци искряха като ореоли с варак и старите селски къщици приличаха на библейска обител, изградена кой знае защо, точно тук, на този далечен хълм.
И днес това място съществува - в покрайнините на рая е, на границата между два свята.
радвам се, че повече хора ще прочетат...
поздравявам те, от сърце...
цитирайпоздравявам те, от сърце...
Благодаря за великолепните есета! Те са запазена марка - като форма и изказ, не можеш да ги сбъркаш.
Поздрави!
цитирайПоздрави!
е мястото за любов.
Страхотни текстове!
цитирайСтрахотни текстове!
Тук е този чувствен "къс свободно пространство"...
цитирайВиолета пише неповторимо, винаги очаквам всеки нов неин текст с нетърпение, защото знам, че ще отвори сърцето ми!
цитирай