Някога отпратих спомените си. Издигнати нагоре, досущ птици, излетяха към друга географска ширина. Вярвах, че е завинаги. Сега обаче, се опитвам да ги извикам и да ги върна тук, в своя им дом, за да накацат отново на покрива му.   

Навеждам се над смрачената пукнатина на миналото, опитвам се да я осветя и разгледам и ако е възможно, да видя всяка драскотина, грапавина и петно по неравния, потъващ и нагъващ се непрекъснато неин релеф.

Искам да проследя очертаните с тъмно и светло щрихи. Това е всъщност моят стар свят, в който трябва да надникна смело, без да се плаша от стари призраци, върколаци и вещици. Да ги погледна право в очите, за да видя в тях и болезнените очертания на тъмното варварско време, и просветените мигове на живота.
  

…Вярвах, че без спомените си ще съм абсолютно свободна. Надявах се, че има значение само настоящето. Фантазирах щастливо бъдеще. Но разбрах, че пейзажите на душата без тях са пусти, глухи и самотни. Затова станах техен почитател. И вече педантично ги подреждам като документи на отминалото време.      

А те още долитат от някъде – оставили назад зеленясалите склонове на деня и недостъпните проходи на нощта, оставили празното небе, без гънка от птица. Сега пространството наоколо отново е живо – чувствам неопитомения вкус на любовта, както някога, долавям мелодии от забравените носталгични песни, вдишвам докрай мирисите на дим и градски смог - над къщите, улиците, площадите, тичайки да догоня трамвая

"Сега пространството наоколо отново е живо – чувствам неопитомения вкус на любовта, както някога"...Великолепно владеене на думите!

накацали...
Всеки със своя глас . . . мелодия!:)
Надявам се да сънувам музика!:))

красиви щрихи... в нюанса на лиричното...

Тук светът отново оживява - представям си спомените, как са накацали като гълъби на покрив.

Толкова леко вървят думите, все едно тичат, за да догонят трамвая. И заедно с това влизат навътре в сърцето.