Нека като дъждовната капка, която почуква с морза си по стъклата, и тя да звънва от време на време в прозорците на душата, за да ми напомня, че наблизо има някой, който е самотен. А после да виждам, как тихо чертае с мокрото си нокътче знаци и тайнописи – само за съмишленици.

Усещам как всеки път сълзата изкачва мъчително стръмнината от сърцето до очите. Събрала цялата космическа тъга, тя тръгва нагоре, но често се препъва в неравностите  по пътя, губи равновесие и се търкулва надолу. После спира, за да поеме дъх и да продължи храбро катеренето.   

Има ли нещо по-красиво от сълза в очите:

праисторически кристал, озарил някой хълм

луна, без която нощното небе ще е гола земя

отпечатък на снежинка върху топла длан

шумолене на перо на ангел във въздуха
издълбано от капките цвете върху камък
зърно светлина, устойчиво на студ и вятър  

Леща, през която се вижда ясно всеки атом в нас