И симетрията на моето пространството се срива. Няма прави и остри ъгли, или изтеглени по хоризонтала и вертикала линии. Няма кръгове, които да обикаляме, за да се срещнем отново. Руини. Като след земен трус се пропукват житейските правоъгълници, пирамиди и овали. Тонове безсмислени думи, текстове, възклицания, образи, обещания, изчезват. Разрушенията на делника, досущ антични статуи, потъват в отворените пластове и не оставят дори и знак.
И тогава, от най-тъмното, излиза изпълнената със светлина луна. За да озари неравностите на пейзажа, без да пропуска нито пукнатина, нито сипей, нито падина, нито хълм, нито морето. Всичко вече е видимо. И звездите се наблюдават с просто око.
За да очертаят резките на тъгата, дори уличните лампи навън, неизвестно как, се включват като съзвездия от чужда галактика. И близката улица белее в мрака като Млечния път.
Светът е друг. А аз вече не съм съзерцател, а негов нощен пазач.
Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една.
И когато си тръгне, усещам се жива, слушайки как се отдалечават стъпки й…
Нека да си тръгва от всички ни, да се усещаме живи!!
Желая ти здраве, здраве, здраве!! Другото - само да те намери през 2013 година!!
С много обич и топлина да са пълни дните ти!!
как добре те разбирам само... но пък в тъгата се раждат
прекрасните стихове и импресии... като тази... топло, лирично
написана... поздравявам те, светли дни ти пожелавам... от сърце..
Но след нея идва винаги хубавото - нека да бъде!
