Прочетен: 1827 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 05.12.2012 20:50
Пълната луна. Палач на мрака.
Нощта, разрязана от светлината й, вече не е дълбока и с внезапни неочакваности.
Нощта сега е видима и всичко в нея - разпознаваемо. И всеки капан е наяве.
Тази луна е обла, ярка, узряла.Все още неотхапана,
тя напомня сочен плод, отгледан в райските градини.
Тази луна, излъчва забравената стара тъга. Сиянието й не е само подробност в нощта.
Тя е нощна лампа на масата на някой поет. Фар в морето.
Път за самотници.
Тази луна на небето е стара рисунка или неразгадаема галактическа карта.
С изписани небесни руни, които никой учен още не е разчел…
Сега орехът отсреща е коронясан от нея и златния му ореол го прави безсмъртен.
Само сега. И само за тази нощ.
Градски пейзаж
Градското врабче – безгрижното божие творение.
Почти незабележимо, но без него пейзажът никога няма да бъде завършен.
Живее във всички сезони. Беззащитно и слабо, всъщност то е жилаво и несломимо.
Днес не се изплаши от виелицата. Кацнало на голия клон отсреща,
стоически издържа властните движения на снега.
Въпреки, че този път нямаше романтично танцуващи снежинки,
а безмилостна ледена вихрушка, която го удряше, сякаш да го накаже,
да го и прогони, за да не бъде единственият очевидец навън.
Градското врабче - малка, свито топла топка, паднала от небето.
Ангелче, посивяло от софийския смог, гледащо ни с очи, събрали цялата тъга на света.
Градското врабче - свободно божие създание. Беше избрало да остане там.
Виелицата му беше обител. И я изпълваше с живот.
Светещи йероглифи
Октомври с листопадите си…Издигнал е стени - бляскави и недостъпни до облаците.
И под рижавата обсада, пейзажите изглеждат рисувани от импресионисти.
Като обсебена съм от цветовете, звуците, мирисите, формите.
Опитвам се да разчета светещото писмо,
което се променя в зависимост от движението ми в пространството и дъха на вятъра. Озарена азбука - само за просветените!
От жълто и охра, до червено и кафяво –
знам, че всеки символ е природен знак, ритуално издраскан за мига.
Светят йероглифите на октомври, за да мога да видя графитите им
по стените на въздуха. За да се опитам да ги разгадая като стар текст,
под запалените лампи на сезона. Докато листопадът опакова пейзажа.
Като подарък - в сияйна златна кутия. До поискване.
Небе
Дъждът отвори портите.
Границите на пейзажа полека- лека се смалиха.
И сега всичко е небе. Като в черно-бяла фотография.
Бегло се мяркат неточни овали - чадъри без хора.
Силуетите им се разтварят във водата.
Сега всичко е небе.
Капките се стичат по извивките на тялото, изрязват всяка линия.
Усещам ги като движение на ръка по дрехите ми. Явно търсят път към мен.
За да ме вкаменят, за да стана статуя в някоя квартална градинка.
Вече всичко е небе.
А то е пренаселено от планети със спътници, с изгаснали слънца като разбити сърца,
с метеорити, комети – като коли на магистрала в дъжда, засилени нанякъде…
Имало и снимки, разбрах...би ли дала линк?
vayaleta... от сърце..