Диви и свободни
Невъзможно е да си представим кътче на Земята, което още не е известно на човека. Но има такова, оказа се в Тибет, което, според италиански учени, като модел, е най-необитаемото място на планетата и практически го прави недосегаемо за човешкия крак.
Аз обаче твърдя, че има още едно място в света, напълно неизвестно за хората, което знаем само ние двамата с теб. Винаги ще помня, как стигнахме до онази подивяла от самота зона, в далечната вече снежна нощ. Явно бяхме прекосили всички позволени и непозволени граници, за да се озовем напълно сами сред бялата необитаема пустош.
Виелицата ни хвърли ненадейно там, заедно със снежинките, кристалите, перата и ледения прах…Дълго сме летели, щом пространството, в което се приземихме, беше сякаш направено от небе и сняг. Нямаше никакво живо същество. Само ние – двамата с теб.
Може би тук е началото или краят на света. Като първите хора, които стъпват върху тази земя, ние оставихме своите отпечатъци в преспите. Сигурно завинаги.
Особеното на това място е, че сезоните са объркани. След зимата може да дойде лятото, а после – пролетта. Есента пък, продължава, колкото искаме.
Багрите на листопада ни обличаха всеки път различно - в меки и удобни дрехи, съвсем по мярка. Вятърът пръскаше отблясъците на изгрева и залеза като кехлибарени зърна и скъпоценни камъни и ти ги събираше, за да ми направиш пръстен.
Цветовете на лятото ни ограждаха и ние се чувствахме в пълна безопасност. Вярвахме, че тук е нашето място под слънцето. Дъхът на дивите плодове ни водеше към неговата сърцевина, където можехме да намерим всичко, което обичахме. Сокът на крушите дивачки беше сладък като мед. И вкусиш ли ги веднъж, забравяш за живота отвъд тази територия.
Нощем палехме огън. Пламъците се извиваха в ритъма на танца, който двамата с теб играехме. Бяхме подивяли от любов.Затова ни завладяваха и тези неравноделни тактове на сърдечния ритъм, които като тимпани ни акомпанираха. После деляхме постелята и луната като узрял плод…
За да отидем там сега, трябва само да отключим една врата. За да се върнем в изгубения свят.
Елегично
Тихите часове. Тези, в които идва тъгата. Още преди тя да се появи, усещам в устата си вкуса й. После имам чувството, че около мен се пръскат тръпчиви мириси – като от диви плодове. Проникват в мен, вдишвайки ги, заедно с въздуха.
И симетрията на моето пространството се срива. Няма прави ъгли, изтеглени линии по хоризонтала и вертикала. Като след земен трус се пропукват житейските правоъгълници. И тонове безсмислени текстове, думи, възклицания, образи, обещания, изчезват. Руините на делника, досущ антични статуи, потъват в разцепените пластове и не оставят дори и знак.
И тогава, от най-тъмно излиза пълната луна. За да освети неравностите на пейзажа.
Не пропуска някоя пукнатина или сипей. И звездите се наблюдават с просто око.
За да видя чертите на тъгата, дори уличните лампи навън, неизвестно как, се включват като съзвездия от друга галактика. А аз ставам не само съзерцател , но и неин нощен пазач. Не искам да я изпратя. Защото ме съживява.
Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една. Наричам я антична. И когато си
тръгне, чувам как се отдалечават леките й стъпки…
Любовни думи в немерена реч
Няма да чуеш любовни думи от мен. Никога повече!
Ще издълбая дупка под ореха отсреща, ще се наведа и тихо ще ги изрека за последен път. После ще ги затрупам с пръст, листа и клони.
Земята и корените ще чуят. Ще ги запаметят и запазят само за себе си.
Вече започнаха дъждовете. Дълги. Упорити. Неспирни. Спускат се по стръмните улеи в земята и търсят пролуки към корените, за да потъват в дълбокото на мрака…
И там, в тесните галерии, лъкатушещи като митични лабиринти, разклонени във всички посоки, интуитивно ще напипат стените, откъдето отеква ехото на думите… А те сигурно блъскат, удрят по тях, надявайки се, че някой да ги чуе и освободи.
В тъмното обаче, няма как да се намери ключ за вратата на тази вечна каторга.
Но дъждовните капки помнят заклинанието ми и някой ден, когато свободно изкачват тънката сребърна нишка, ще пренесат това просто изречение нагоре.
За да наситят със смисъл облаците. И да станат метафора в нечие стихотворение.
ТУРСКАТА ТЕМА В ТВОРЧЕСТВОТО НА МОЦ...
Юни да се гласува масово срещу войнолюби...
10.01.2012 19:39
Стефан
13.01.2012 21:23
Алекс