Няма да чуеш любовни думи от мен. Никога повече!
Ще издълбая дупка под ореха отсреща, ще се наведа и тихо ще ги изрека за последен път. После ще ги затрупам с пръст, листа и клони.
Земята и корените ще чуят. Ще ги запаметят и запазят само за себе си.
Вече започнаха дъждовете. Дълги. Упорити. Неспирни. Спускат по стръмните улеи в земята и търсят пролуки към корените, за да потъват в дълбокото на мрака…
И там, в тесните галерии, лъкатушещи като митични лабиринти, разклонени във всички посоки, интуитивно ще напипат стените, откъдето отеква ехото на думите… А те сигурно блъскат, удрят по тях, надявайки се, че някой да ги чуе и освободи.
В тъмното обаче, няма как да се намери ключ за вратата на тази вечна каторга.
Но дъждовните капки помнят заклинанието ми и някой ден, когато свободно изкачват тънката сребърна стълбица, ще пренесат това просто изречение нагоре.
За да наситят със смисъл облаците. И да станат метафора в нечие стихотворение.
ОЧАКВАЙТЕ: КАКВО И КЪДЕ ОБЯДВАХМЕ ЕДН...
ДОКУМЕНТАЛНО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЧЕ РФ Е КОЛОН...