Снегът винаги първо идва тук. В Бургас по това време, е само очакван. Понякога дълго, до края на сезона. Днес стана обратното – снегът пристигна…оттам. Необяснимо - не с онзи познат влак, а вероятно по някакъв тайнствен небесен коловоз. Знак ли е това? …Представям си зимното море. Бряг, който потръпва, може би от студ. Променящ постоянно очертанията си. Без пясъци. Без хора. Само от време на време, пронизан от  случайните писъци на заблудени гларуси. Пейзаж - от море и сняг. С плажове в бяло. И отблясъци, които осветяват мрака на водата. Снежинките, като божие създания, идват и си отиват. Досущ ангели, шумолящи плахо с криле. Сигурно си шепнат, за да не нарушат вселенската тишина. Ако се появи вятърът, тогава започват да танцуват. Ритуално, любовно. Като живи. В един непонятен ритъм. Неравномерен – и бавен, и забързан. Надолу, нагоре - заедно, по двойки, сами. Първи и последен танц, но истински. Краят на вертикала се спуска в бездната. Морето сега е черна дупка. Вдишва дълбоко и поема. Всичко.  А снегът е беззащитен. Стапя се от нежност. И скоро неизбежно изчезва. Друга реалност. И опасна. И красива. В това измерение само сега и само тук се създава този нов свят, който го няма другаде: един голям-малък космос на зимното бургаско море.          

Сега се връщам от морето - няма и помен от сняг.
Само кал и вятър :)

Ей ,ти хубаво пишеш.
Винаги съм искал да видя зимното море.И все се разминавам с него.Зимното море не може да е само кал и вятър ,предишния коментар, за мен е хоризонт на самовглабяване