Имал ли си някога усещането, че когато си абсолютно сам, някой стои зад теб, или дори наднича през рамото ти? Аз поне, първо, затаявам дъх и се опитвам да уловя всеки звук отвъд себе си, а после, просто се обръщам. Винаги знам, че видимо никой няма, но съм сигурна, че не съм сама... При мен това се случва обикновено, когато съм непоносимо нещастна. Внезапно чувствам това невидимо присъствие – сякаш един много важен за мен човек, е преодолял пространствата и времето, приближил се е и ме наблюдава. Такива мигове ме променят. И тогава отново и отново разбирам, че в този живот има нещо повече от това, което зная и вярвам. Нещо друго, което понякога е неуловимо с просто око, но когато отворя широко сетивата и душата си, го усещам близо, почти физически, макар да не мога да го видя и докосна… Защо ли идва само тогава, когато най-много имам нужда от утеха и упование? Дали защото иска да ми помогне - както прави любим мъж, или близък приятел. Обличам го винаги в образ, такъв, какъвто бих искала да е. Този, който съм очаквала цял живот, макар да знам, че е все едно, да посрещна вкъщи…Годо. Сигурна съм, че всеки от нас има ангел и понякога съдбата ни идва на гости. С годините обаче разбрах, че тя ни посещава, не когато сме щастливи, а когато имаме нужда от нея.   PS Обикновено на форума в един римски град, наред с храмовете, посветени на Юпитер и Юнона, се издига и храмът на Фортуна – богинята на щастливата съдба.

В този блог обикновено добре написаните неща се подминават.Така е с посредствеността и на пишещите и на четящите.
Толкова време исках нещо добро да прочета и сега го прочетох в твоя пост.Поздравления!Дано съдбата ни навести когото трябва.
Като казва Мечо Пух : " Съдба ,френска дума ,което ще рече съдба"