Мансардата. По стълбата нагоре, нагоре, нагоре и към облаците. Къс свободно пространство, между небето и земята.

Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия, онзи дъх на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега. И финият прашец, изпаднал отгоре, от луната вероятно, който винаги след нас се пръскаше навсякъде, следвайки линиите и извивките на повърхностите. Защо ли го е правил, дали просто е искал тогава дискретно да покрие нашата среща – до следващата.

…А как трепереха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване! Танцуваха, въртяха се, снишаваха и издигаха се – нестройно пространство от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос. В смътната светлина с различни оттенъци, аз ги виждах как очертават различни силуети, издигат за миг дом, изумруден хълм, разцъфнали цветя, морава, дървета, залив в дъното на пейзажа….Усещах истинските багри на залеза и изгрева, вкуса на нощта, почти физически, топлината и отблясъка на луната, оглеждаща се в телата ни.

Всичко, което обичах беше в мансардата. Един цял космос, който имаше своя паралелен живот. Сега там е само онзи лунен прах, покрил сигурно и гънките на забравения на тавана шал, разтворената страница на книгата, която така и не дочетох. Въздухът е отдавна замрял и няма кой да го раздвижи, прахът да издуха. Тишина, мрак и тъга. Като черно-бяла снимка на лунен пейзаж.