Дъждът отвори портите си. Пространствата внезапно се промениха - затвориха граници и пейзажът изчезна. Вече не се разбира, къде е горе, къде е долу...Няма дъно, няма небе...
Всичко е в черно и бяло. Тук там плуват смътни багри - чадъри без хора. Силуетите им се разтварят във водата. Всичко е дъжд...
Капките се стичат по очертанията на тялото, изрязват всяка линия. Усещам ги и физически. Явно търсят път и към душата. И затова вдишам тъга, вместо въздух.
Всичко е дъжд. А аз съм сама в тази космическа бездна. Напълно сама. Но знам, че той, дъждът, пак ще се върне. Заради мен, защото помни, че е обичан.