А въздухът - стара къща,
на билки и сняг мирише
 

Спри звука.  
Нека заедно да чуем тишината.
Дъхът ти вече раздели пространството

Тихите часове. Тези, в които идва тъгата. Прониква в мен,
заедно с въздуха. Усещам дори вкуса й – устните ми тръпнат.
И симетрията на пространството се срива. Пропукват се правите ъгли, 

 І.
Бургас е в мъртвия сезон отдавна. 
Декември. На мъглата силуета

Букви 
по двойки
врабче на снега

засилва облака към зимата.
Опашките на дъждовете 
все още се люлеят - 

Ако наистина приближава Края на света,
искам да те запомня.  
Отново е февруари и съм в онази студена стая -

Сълзата. Не искам да я изтрия. 
Нека свободно да пресича лицето.
И когато плача да не се преструвам,

Зората. Винаги различна. Внезапна. Излита от индиговия мрак  - пеперуда, разпукала какавидата си. Ражда се всеки път явно без болка. 
Иска ми се да не пропусна този изначален миг, в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща и лека...

Има и такава нощ: 
някой включва вселенския двигател,
за да излетят на свобода,

Днес искам да бъда по-близка от всякога със себе си
Искам да запомня цвета на тъгата след теб
И всичките значения на бялото в снеговете

Нощ -
със запалени светлини
Сняг