Иска ми се да не пропусна този изначален миг,
в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща,
лека, заема с крилете пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбужда. А сънят продължава в бъдеща нощ и в следващи, напълно достоверни пейзажи.
В сезоните – в четирите едновременно: след елегичния зимен плаж, ниското сумрачно небе неочаквано става ослепително от сиянието на резедата в короните.
Оттатък парка пък, асфалтът започва да излъчва цялата събрана горещина на лятото и сандалите потъват
в меката му същност. Стъпките остават там до следващия август. След завоя на улицата, знаците на листопадите трепкат във въздуха – стотици рижави изгреви, но само за тези, които са посветени на есента.
А как се спускат тук снеговете, изпратени от някого – същински пух от ангелски криле.
За да стане земята небе.

Хоризонтът не е предел. И зад линията следват сцени.
В следващи животи – изписани в помпейско червено.

Тази сутрин си спомних за един друг октомври, огрял далечен хълм. Тогава листата падаха, следвайки контурите на покривите на запуснатите отдавна селски къщи. Златните им оттенъци искряха – ореоли около пропуканите стари плочи.

Старият свят. С библейската обител.
Шепнат пак цветовете като въздишки от старата камбана, оставена единствено на вятъра.

И днес това място съществува – в покрайнините на рая.
На границата между два свята.

Сп. „Факел”