Един ден, докато стоеше загледана във фонтаните, видя младо момче. То се загледа в необичайния цвят на косите й и тогава тя го заговори.
- Как се казваш? – попита го тя.
- Мирослав – отговори спокойно той.
- Често ли идваш тук? – продължи тя.
- Не – беше неговият отговор.
- Значи затова не сме се срещали – вече дръзко подзе тя.
- А трябва ли? – попита на свой ред той.
- Може би – отвърна тя. И в този момент, ако някой беше присъствал на тяхната среща, със сигурност щеше да каже, че в този момент не само в косата, но и в очите й имаше плам.
По лицето му пробягна уплаха, но и някакво особено желание да разбере, от къде се беше появила тази странна и особена жена. А тя просто го хвана за ръката и го поведе по незнайна пътека. Вървяха близо час, когато най-после той се усмели да проговори.
- Къде ме водиш? – попита.
- На едно невероятно и вълшебно място – отговори тя.
И продължиха да вървят така още час. А аромът на кожата й сякаш се сливаше и беше в унисон с този на останалата природа. Наоколо ухаеше на треви и диви билки, на току-що напъпилите ябълкови цветове и на влажната и мокра земя. Тогава тя се наведе тихо към него и го събори на земята. Изненадан от шока, той дори не успя да помръдне, когато тя бавно започна да сваля панталона му надолу. И преди още да разбере какво се случва, Мирослав изгуби девствеността си.
Не помнеше как, но беше потънал в сън. Когато се събуди, червенокосата дама беше изчезнала. Искаше му се да заподскача като малко дете, но същевременно беше силно уплашен. Не знаеше къде точно се намира. Не беше излъгал. Никога преди не беше идвал на това място. Започна да се луда в гората. Най-накрая намери по-главен път и тръгна по него. Коленете го боляха, беше жаден, но от всичко най-много го измъчваше мисълта, че никога повече няма да види непознатата. От притеснение дори не се беше сетил да попита за името. А дали въобще имаше име? А дали въобще съществуваше или това беше просто сън?
Но разбра, че не беше. От този ден нататък отношението на Мирослав към момичетата се промени много. До този момент ги беше намирал за скучни и досадни същества, които само му отнемат от времето с приятели, разсейват го, правят интриги и въобще, с една дума, момичетата бяха неизбежно зло, което съществуваше на тази земя. Но от този ден, той вече не беше същият. Започна да ги кани на срещи, флиртуваше, понякога успешно, друг път – не. Но момичета винаги се намираха. Те следваха една след друга, никога едни и същи, никога никоя не го заинтересува истински. Само червенокосата жена не излизаше от ума му.
А Емануела продължавше да се разхожда около фонтаните. Но те никога не се срещнаха отново. За сметка на това Емануела срещна Явор. Явор беше на 18 години. За разлика от повечето си връстници не беше излизал с момиче. Притесняваше се. Беше стеснителен и се страхуваше да не бъде отхвърлен. Знаеше, че няма да може да го преживее. Инстинктът му му го подсказваше. Обичаше да се усамотява. Любовта му към природата и към поезията заменяше всичко плътско. И така...сред природата...един слънчев мартенски ден, той срещна Емануела.
Красива, черввенокоса жена стоеше край фонтана. Очите й бяха полупритворени, устните й бяха извити леко надолу. Беше облечена в черно кожено палто, което нежно загатваше извивката на коляното й.
Явор се спря на алеята до нея. Внезапно младата двама отвори очи и се загледа в него.
- Как се казваш? – поде тя.
- Явор – отвърна момчето.
Но той никога не узна нейното име. Последвалите действия се развиха толкова бързо, че дълго време след това Явор се пита истина ли бе това, което се случи в онзи следобед в парка?
Но скоро разбра. Когато срещна Анабел и взаимоотношенията им стигнаха до неизбежния момент на най-дълбока интимност, нешо в него се пробуди. С едната си ръка стискаше здраво червената й коса, с другата впиваше нокти в гърба й. Но Анабел, никога не замести Емануела.
А тя, все така, обикаляше градските фонтани. След ММирослав и Явор, последваха още десетки други. И всеки път храстите се обагряха в огнено червено, независимо дали беше пролет, лято, есен или зима. Стотици момчешки съдби се промениха...в търсене на Емануела. А тя оставаше все там, загледана във фонтана, красива, съвършена, безспирно търсеща чистотата на бистрите струи...