През стъклото светлината – старинен витраж, със сцени в цветни медальони, всеки миг сменят персонажите си. И ти се иска и ти да станеш част от това движение.
Магическа стая
Тук събираме от години семейни документи,чернови на ръкописи, фотографии,
писма, пощенски картички. Тук са и двете тетрадки, в които с дребен почерк,
се разказва историята на една от прабабите ми, започнала в Кавала
и станала градска легенда:
за момичето, което излизало на улицата само
със свободно пуснати къдрици, вместо да ги сплете
на плитки. За момичето, приковаващо погледите на мъжете със източената си фигура
и големи тъжни очи, които сменяли цвета си – ту пъстри, ту кафяви, ту жълти,
ту изумрудени. За неумелите й тайни опити да реди рими. И за съдбовната среща с любимия в една снежна февруарска нощ.
После – за драматичното им бягството – от Бяло към Черно море.
Любовен роман в чекмедже
Старата библиотека тежи от книги, които качваме, за да направим място вкъщи за нови. Специални рафтове има и за издания, станали библиографска рядкост.
Въздух, събрал мирисите на миналото
Върху старомодно бюро стои разтворена книга. Явно, последния път, когато съм била тук, съм забравила да я върна. Изданието е от 1939 година – „Любовь и поезия” на проф. Александър Балабанов. Има и посвещение с автограф от него.
Проф. Балабанов анализира поезията на древните елини. С листче съм отбелязала абзац, в който той разсъждава, защо в съвременния свят образовани нации мислят,
че поезията е ненужна, даже пакостна. В класическа Гърция никой никога не се е съмнявал в необходимостта от „дара на музите”.
Мисля си за нашето време. За днешната поезията, която се издава понякога безкритично. За това, че често има автори, четящи само себе си, а истинските майстори на словото, сложили началото на модерната българска поезия, са забравени.
През отворената капандура слънцата на април завладяват тавана и полека-лека стаята става техен сателит.
Следобеден космос. В просветена галактика.
Публикувано в Public Republic