Някога отпратих спомените си. Едните като птици отлетяха към друго небе. Останалите – кротки мравчици, поеха по тъмните лабиринти към долната земя. Сега се опитвам да ги извикам и да ги върна тук – вкъщи.

Поглеждам през пукнатината на миналото. Очаквам и там да съмне, за да видя всяка драскотина, грапавина и петно по неравния и нагъващ се непрекъснато релеф.

Тук е моят стар свят, в който цветовете все още изгряват и залязват, снеговете - дълги и носталгични някога, сега са кратки, а есените – преди огрявани сякаш с митичното златно руно, са унили.

В прашните му ъгли, омотани в паяжини, дремят още призраци. Сънищата са трескави – от нищото току изскача някой от тях и шепне, но нищо не разбирам. Усещам само, че трябва да превъртя обратно часовника и да върна спомените.

Вярвах, че без тях ще съм абсолютно свободна. Вярвах, че тъгата ще намери друг дом. Че сегашно време е моето време. Но защо сводът винаги е пуст - без гънка от птица? Защо пейзажът все повече се смалява – до малка фотография.

Започнах да слагам всяка сутрин трохи и паничка с вода на перваза.
Чакам. Чувствам ветрец от криле.
И знам, че идат.