I.
Има едно единствено място на земята,
неизвестно за хората.
Знаем го само двамата с теб.

Помня как стигнахме
в неоткритата даже от авантюристи зона,
в далечна февруарска нощ.

Бяхме прекосили всички непозволени граници.
Виелицата ни хвърли, заедно с буря
от кристали, пера и леден прах.

Явно дълго сме летели.
Около нас - небе и сняг.
Тук започва и свършва светът.
А ние сме първите му хора.

II.
Територия – с разбъркани месеци:
след зимата идва пролет.
Лятото сънува петия сезон.
Есента продължава, колкото поискаме.

Листопадът ни обличаше.
И очите ти се променяха –
искряха в зелено, жълто, кафяво.

Вятърът разпръскваше безгрижно
шушулките на изгрева и залеза.
Зърната блестяха –
 истински рубини и изумруд,
които събираше,
за да ми направиш пръстен.

Светлината очерта
границите на убежището.
Чувствахме в пълна безопасност.
Дъхът на саморасли плодове
се носеше на ангелски облачета из въздуха.

Нощем палехме огън.
Над нас – луна:
разпукан плод,
от който капе сок по устните.

Бяхме подивели в свободата си.

За да отидем там,
трябва да стигнем хоризонта.
И да продължим след него.