Петък. Светлината се разсънва. Прониква навътре –
сутрешна ласка за целия ден.
После се завъртва из стаята, за да си хареса ново място –
този път, ключето на чекмеджето, което внезапно става златно.

Тук, в бюрото си, пазя писмата на  стар мой приятел.
С него някога по най-старомодния начин си разменяхме мисли
по пощата.

 Не бях ги отваряла от години.
Текстовете си той разполагаше върху тесни бели страници,
ситно изписани.
Защо го правехме? Сигурно искахме поне за малко да усетим
заедно живота: сутрин да слушаме звуците на изгревите,
зимата – шепотите на снеговете, есента – да разгадаваме
по въздуха тайнописите на листопада.

Затова години наред получавах по този начин вести от него –
пощенски гълъби, преодолели небето между нас.
Не е за вярване, но от тъмния четириъгълник на кутията,
заедно с плика, често излиташе перо на птица.

Още помня вълнението при отварянето му.
Преди да прочета писмото, дълго държах в ръцете си листа.
Усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега светът е друг. Не пишем писма,
аз отварям рядко пощенската кутия. Не поглеждам нагоре,
защото не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка –
затворен ръкопис в чекмедже.
Книга, която никога няма да бъде издадена.

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

Публикувано в Public Republic