От прозореца всеки ден чакам зората.
Гледам я как изкачва етажите на двете сгради отсреща –
кога по-бързо, кога колебливо, за да запълни цепката между тях.
И чак тогава мракът изтънява и изгрява на облаци:
розови, виолетови, червени –
захарен памук за подслаждане на делника.

До корен се разсънват цветовете – всяка със своя аура.

Навън неспокойният градски смог се състезава с вятъра.
Следва извивките на въздуха, за да спре по средата –
между земята и небето.

Пейзаж – с нов хоризонт. Твоят.

В пет и единайсет виждам следобедът в стъклата:
как здрачът потича, все едно някоя звезда
излива светлината си надолу – от самото си дъно.
Или от очите ти се търкулва капка по капка тъгата.

Звън на камбанки. И днес дъждът – тъмносин.
Пее носталгично над хрупкавата резеда на сезона.

В този понеделник – по-стар и от света.

Публикувано в Public Republic