Стая на върха.
По стълбата нагоре – към облаците.
Къс свободно пространство
между рая и ада.

Мъча се да приближа онези мириси,
обвили мебелите като стара тапицерия.
И дъхът на забравените книги.
Финият прашец, изпаднал сигурно от Млечния път,
който ронеше бяла светлина –
достатъчно за да те виждам.

 …А как трепкаше той във въздуха –
същински фонтан:
ту утихваше, ту изригваше,
после спираше, за да почне отново играта. 

Всичко, което обичах, беше тук.

И сега по гънките
на забравения на стола шал
и върху редовете
на някоя страница
премигват звездици –
небесните прашинки.

Под дъждовния свод на капандурата.

Из „Свободни като въздуха“, 2014 г.