Няма да чуеш любовни тристишия от мен.
Никога, никога вече.
Ще изкопая дупка под дървото отсреща,
и за последно ще ги прошепна.
После ще ги затрупам с пръст.

Земята ще ги чуe и запомни.

Вече почнаха дъждовете.
В този сезон те са дълги.
Проникновени. Тъжни,
защото напускат небесните гнезда завинаги.

По стръмните улеи на въздуха
ще търсят пролуки към корена.
За да потънат в долната земя.

А стъпят ли самото дъно на мрака,
едва тогава ще чуят
напевните мелодии на затворените букви.

Какво повече от една тяхна въздишка –
тънка стълбица от па̀ра,
по която, вече свободни, от а до я,
те ще се подредят в изречения.

В първия ред на светлината.

За да наситят със смисъл облаците.
И да станат метафора в нечие стихотворение.