Тихите часове. Тези, в които иде тъгата.
Прониква в мен с въздуха. Усещам вкуса. Вдишвам дъха й.
И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се правите ъгли и стените по перпендикуляра.
Светлата черта на хоризонта прекъсва.
Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници.
И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват.
Руините на делника - антични статуи, потъват в разцепените пластове.
После здрачът променя земята и небето.
В звездите се отразя залезът, затова сега ги виждам без очила.
Прашецът на Млечния път очертава светли фигури -
ангели, загърнали се с крилете си като с връхни дрехи.
Сигурно наблизо е рая.
Уличните лампи необяснимо се включват -
истински съзвездия от някоя чужда галактика.
А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.
Защото нощта е вътрешният джоб, в който скривам тайните си.
И тъгата.
Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една.
И когато си тръгне в зората, сигурна съм,
че чувам как се отдалечават леките й стъпки.
Public Republic
Великденските истории според четирите ев...
Балканци - Марш на 34-ти Троянски полк