Прочетен: 156 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.10.2017 12:37
Зората. Винаги различна. Внезапна.
Излита от индиговия мрак - пеперуда, разпукала какавидата си.
Иска ми се да не пропусна този изначален миг,
в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща
и лека, заема с крилете пространството.
Светлината в очите ти. Тя ме разбужда.
А сънят продължава в бъдеща нощ - в следващи,
напълно достоверни пейзажи. В сезоните -
в четирите едновременно: след елегичния зимен плаж,
ниското сумрачно небе неочаквано става ослепително
от сиянието на резедата в короните. Оттатък парка пък,
асфалтът започва да излъчва цялата събрана горещина на лятото
и сандалите потъват в меката му същност. Стъпките остават там
до следващия август. След завоя на улицата,
знаците на октомври трепкат във въздуха -
стотици рижави изгреви, но само за тези, които са посветни на есента.
А как се спускат тук снеговете, изпратени от някого -
същински пух от ангелски криле.
И земята става небе.
Хоризонтът не е предел. И зад чертата следват сцени.
В следващи животи - в помпейско червено.
Тази сутрин си спомних за един друг октомври, огрял далечен хълм.
Листата тогава падаха, упорити и последователни,
следвайки контурите на покривите на запуснатите отдавна селски къщи.
Златните им оттенъци искряха - същински ореоли около пропуканите керемиди.
Напомняха на библейска обител, изографисана върху стените на стара черква,
с оцеляла през вековете камбанария.
И днес това място съществува - в покрайнините на рая.
На границата между два свята.
Сп. „Факел”