Тихите часове. Тези, в които иде тъгата.
Прониква в мен с въздуха. Усещам дългия й горчив вкус.

И симетрията на пространството се срива.
Пропукват се правите ъгли и стените по перпендикуляра.
Светлата черта на хоризонта прекъсва.

Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници.
И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват.
Руините на делника -
антични статуи, потъват в разцепените пластове.

Здрачът става друг - пурпурът бързо пътъмнява.
Небето - вече на един облак разстояние.
Виждам звездите без очила. И прашецът на Млечния път
пада като внезапен сняг.

Уличните лампи необяснимо се включват -
истински съзвездия от чужда галактика.
А аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач.
Защото нощта е вътрешният джоб,
в който скривам тайните си. И тъгата.

Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една.
И когато си тръгне в зората, сигурна съм,
че чувам как се отдалечават леките й стъпки.

Public Republic

Изпратих няколко съобщения тук и на мейла си, с цел да се премахнат реклами, които пречат да качвам или редактират текстовете. Никаква реакция от страна на админите. Затова пиша и тук с последна молба. Иначе ще закрия блога.