От моя прозорец всяка сутрин чакам зората.
Мракът постепенно избледнява, за да дойде синият час,
когато  винаги ми се иска да потопя писалката си.

После внезапно пейзажът олеква. Сигурно заради светлината.
Само през май тя изгрява така разточително.
Безхитростно. Необмислено. Цветовете нямат граница –
отварят се докрай - криле на огромна пеперуда,
кацнала на ръба на хоризонта.   

Това време хипнотизира.

Иска ми се да спре, за да успея да запомня всеки негов тон,
всяка извивка и всеки трепет на червеното, на пурпура,
преди да почнат да се въртят – отначало бавно, после –
бързо около жълтия диск на слънцето – същински калейдоскоп,
в който комбинациите на фигури и шарки за сто и една.

А из въздуха се движат - по свои петолиния,
мелодии  на птичките, разбудени една от друга -
всяка със своя импровизация по темата пролет.   

Сутрешно надпяване в градски квартал.    

Процепът между двата стари ореха  се пълни със зелено.
Тихо расте. Разлиства се. Достоверното  зелено.
Докато смогът затвори неизбежно  всички в шатрата си.