Зората. Винаги различна. Внезапна. Излита от индиговия мрак - пеперуда, разпукала какавидата си.
Иска ми се да не пропусна този изначален миг,
в който тя се измъква от нощната коруба и пърхаща и лека, заема с крилете пространството.

Светлината в очите ти. Тя ме разбужда. А сънят продължава в бъдеща нощ и в следващи, напълно достоверни пейзажи. В сезоните - в четирите едновременно: след елегичния зимен плаж,
ниското сумрачно небе неочаквано става ослепително от сиянието на резедата в короните. Оттатък парка пък, асфалтът започва да излъчва цялата събрана горещина на лятото и сандалите потъват в меката му същност. Стъпките остават там до следващия август. След завоя на улицата, знаците на октомври трепкат във въздуха - стотици рижави изгреви, но само за тези, които са се посветили на есента. А как се спускат тук снеговете, изпратени от някого - същински пух от ангелски криле.
И земята става небе.

Хоризонтът не е предел. И зад линията следват сцени.
В следващи животи - в помпейско червено.

Тази сутрин си спомних за един друг октомври, огрял далечен хълм. Листата тогава падаха, упорити и последователни, следвайки контурите на покривите на запуснатите отдавна селски къщи. Златните им оттенъци искряха като ореоли около пропуканите керемиди. Напомняха на библейска обител, изографисана върху стените на стара черква, с оцеляла през вековете камбанария.

И днес това място съществува - в покрайнините на рая.
На границата между два свята.

Сп. „Факел”