Звън. Четвъртък.
Сънят спира на половина, но още вдишвам от въздуха му, с вкус на облаци,
дъжд и озон. Двор на стара къща. Оттук се вижда меката извивка на хълма.
Пейзажът се разсънва.
Още е сумрачно, но короната на разлистената ябълка
пръска сиянието си на цветчета.
Зад тънките пердета прозорците светлеят.
Портата е затворена, но в ключалката се вижда стар железен ключ. Под нечии стъпки
се чува скърцане на дървените стъпала към втория етаж. В ръката си държа фотоапарат. Очаквам зората да изкачи клоните на дърветата.
Знам, че всичко това някога съм го преживяла.
Мирисите на диви треви ме преследват от години.
Това е и сън в зелено, и една съществуваща друга реалност.
Обичам това място.
Ако има рай, той е тук – по южния склон на изумруденото възвишение.
С къщата, където всяка сутрин в седем часа слънцето кацва на комина.
Публикувано в Public Republic