Постинг
13.02.2017 20:22 -
Елегично
Тихите часове. Тези, в които иде тъгата. Прониква в мен с въздуха. Усещам вкуса й. Движенията. И симетрията на пространството се срива. Пропукват се правите ъгли и стените по перпендикуляра. Светлата черта на хоризонта прекъсва.
Като след земен трус пропадат житейските правоъгълници. И тонове безсмислени думи, възклицания, образи, обещания, изчезват. Руините на делника - антични статуи, потъват в разцепените пластове.
После иде здрачът. Все едно е живо същество от друг космос. Какво ще донесе - добро, или зло, ще разберем в утрото. След като звездите окапят като късни ябълки от небето. И прашецът на Млечния път - на облаци, изплачи по стръмнините, болката си.
А когато уличните лампи необяснимо се включват - истински съзвездия от чужда галактика, аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач. Защото нощта е вътрешният джоб, в който скривам тайните си. И тъгата.
Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една. И когато си тръгне в зората, сигурна съм, че чувам как се отдалечават леките й стъпки.
Public Republic
После иде здрачът. Все едно е живо същество от друг космос. Какво ще донесе - добро, или зло, ще разберем в утрото. След като звездите окапят като късни ябълки от небето. И прашецът на Млечния път - на облаци, изплачи по стръмнините, болката си.
А когато уличните лампи необяснимо се включват - истински съзвездия от чужда галактика, аз ставам не само съзерцател, но и техен пазач. Защото нощта е вътрешният джоб, в който скривам тайните си. И тъгата.
Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една. И когато си тръгне в зората, сигурна съм, че чувам как се отдалечават леките й стъпки.
Public Republic
Няма коментари
