Няма да чуеш любовни думи от мен.
Никога, никога повече.
Ще изкопая дупка под дървото отсреща,
и тихо ще ги изрека.
После ще ги затрупам с пръст.
Земята ще ги чуe и запомни.

Вече почнаха дъждовете.
В този сезон те са дълги. 
Проникновени. И тъжни,
защото напускат небесните гнезда завинаги.

По стръмните улеи на въздуха
ще търсят пролуки към корена.
И ще потъват надолу в дълбокото.

В  лъкатушещите като критски лабиринти галерии,
ще се движат плътно опрени о зидовете,
вслушвайки се във всеки подземен звук и трус.

Едва когато стъпят дъното на мрака,
ще чуят мелодичния звън на затворените букви.

И тогава, по тънката стълбица на па̀рата,
изречението ще се изкачи нагоре - до светлината.

За да насити със смисъл облаците.
И да стане метафора в нечие стихотворение.

из книгата “Свободни като въздуха”, 2014