Трябва да изкатерим не просто планинска стръмнина, а вселенския вертикал.
 

Слънцето – още неопитомено, разпалва страстите.
Пулсира, трепти, вибрира. 
И цялата космическа жега, прониква във клетките на пространството.
 
Затова светът днес е ослепителен, сияен, разточителен. 
 

Върховете отварят аурите си. А над тях, изгрялото слънцето -
разрязан узрял портокал, плиска наоколо капки и златни зърна.
Вкусът на следобеда е от сладък – по-сладък. 
Веществото до последния атом лепне. 

В подножието въжето искри.
Той е лъч от разгорещени цветни прашинки –
по двойки, люлеещи се на люлката му.  

Катеренето в началото е бавно.
Нагоре обаче, става полет. С по два облака – за криле.
 

Във високото кръговете светлина имат отделен цвят:
подредени стъпала, всяко със своя мелодия.
Небесна музика – само за галактически авантюристи.

Обсебени от желанието да преминем оттатък нанежената линия,
вярваме, че назад оставихме несвободата. 
         

Казват, че спускането е мъчително.
Долу здрачът потъва в ниското на полумрака. 
Дъждът е спуснал хладната си решетка.
А долу няма небе.

сп. "Факел"