но се назовава така още преди хилядолетие.
Фразата произлиза от средновековния английски език и се използва, 
за да се разбере, че появата й е истинско небесно знамение.

Тази нощ луната е палач. Разрязана от светлината й, 
вече не е пълна с неочакваности, 
а е видима и всичко в нея - разпознаваемо.

Луната сега е обла, зряла, ослепителна. Все още е неотхапана, 
тя е същинска райска ябълка, отгледана в небесната градина.

Влиза в пейзажа не като подробност. Магически център.
Около него се завъртват звезди, планети, спътници. 
Комети палят опашките си, метеори заблестяват
като късове самородно злато. Дъждът трепка по теченията на тъмния вятър и въздухът става на сребърни люспи. 
Засилен в орбитата, той чертае тънки спирали в дълбокото на космоса. 
Галактики влизат разсеяни в неговите окръжности и объркват местата си. И забравената отдавна тъга лети из този горен свят -
с цвят на кобалт.

Луната изгря, за да обезсмърти пейзажа със вараковия си нимб. 
И уличната котка под дървото заспа в топлия рижав кръг. 

Синята луна. Само тази нощ. Стъпила на пръсти върху мрака, 
тя е самият рай. А аз без далекоглед виждам крайния квартал на ада,  
затворен в оранжевия й пръстен – точно сега, и точно тук.