да изкачи етажите на двата блока отсреща. 
И днес в цепнатината между тях,
отново виждам как мракът полека се отдалечава 
и изгряват сладки облаци, сигурно с вкус на узрели ягоди.

Такава светлина сияе само през март. 
Сигурно, защото сезонът разсънва до корен цветовете
и те започват да искрят около градските пейзажи като аури.

Навън неспокойните квартални прашинки надминават
успешно сутрешния вятър, за да очертаят кратки слънца.
После, следвайки серпантините на въздуха, 
безшумно се приземят, за да полетят отново нагоре.

Прастара игра - на достигане, сливане и изгубване. 
       

Днес всеки час има свой цвят. 
В пет следобед от зеленото остава
само отраженията му в прозорците. 
Здрачът е изпреварен от падналото ниско небе. 
Клоните на ореха стърчат високо над него.    

И внезапно зазвъняват нестройни камбанки. 
Дъжд. В мастилено синьо. 
Над хрупкавата все още резеда. 

Публикувано в Public Republic