26.11.2014 | автор:  Кристин Димитрова 1

Харесах поезията на Виолета Воева заради това, че беше различна от моята. Виолета носи емоционалността си на ревера. Тя не се притеснява да каже „Обичам те!“, не се тревожи да каже „Имам сълзи в очите“, в тази поезия има тъжен дъжд и радостен сняг, силна емоционалност, която е много открита към читателя... Винаги свързвам поезията на Вили с цветовете, може би само Хр. Смирненски има повече цветове в поезията си. В тази книга има богатство от цветове, но те не са равни, те са през усета на фотограф, през усета за смисъла и силата на цветовото въздействие. На първо място е оранжевото: то се появява по най-различен начин – или е ръждиво, или е рижаво, или е оранж, или е цвета на есенните листа – то внася една постоянна топла радиация. 
На второ място бих казала, че Вили не носи розови очила, а има зелени лещи. Зеленото се появява като растеж, като нови клонки, като надежда. На трето място се появява синьото – на небето, на морето... „Свободни като въздуха“ – синьо като въздуха, книгата е прекрасно оформена – тя е синя, буквите са сини, самото книжно тяло е свободно като въздуха. Всъщност защо да се чудим, че има толкова цветове, когато авторката се казва Виолета. Бих задала въпроса: Искейпистска (escape – бягство) ли е тази поезия? Героите на Виолета живеят в реалния свят, но когато трябва да се срещнат, това става в измислен свят. Това са стаите на спомените или къщата на тъгата, която стои заключена, но Вили има ключ за нея. Хоризонтът е преодолян, героите са вече някъде другаде. Срещите им са изключителни, те не стават пред очите ни... Потапяме се в градски стихове, градски пейзажи – в урбанистичен тип чувственост. За поетесата е много важно да се достигне промяна, която винаги е отбелязана с по-важен знак. По някакъв начин поезията на Воева ми напомня стилово Александър Геров. 
Друга, много важна тема за мен, която открих тук, е темата за Бургас. По принцип Виолета пише в свободен стих, но когато заговори за Бургас, поетесата прописва в рими. Всичките ѝ стихотворения за Бургас са в рими. Тогава тя стъпва на друг пиедестал и започва да говори в рими. Тя става друг човек – по-романтичен, по-въодушевен. И си казвам: каква е тази бургаска школа, от която излизат толкова поети? В мига, в който се появи Бургас, традицията дръпва в друга посока. 
Пред вас е една фина, изтънчена поезия, дело на талантлив и културен човек. Допирът до тази поезия оставя усещането за общуване с интелигентен човек.

Ето стихотворението й „Любовен танц“:

Ще издухам прашинките наоколо.
Виждаш ли, мили, тези две, 
как трепкат в простора.
Как се приближават неочаквано за тях самите,
за да се разпознаят,  преди да се влюбят.

А когато въздухът ги завърти с колелото си, 
ще ги събере под уличната лампа. 

Но знаеш ли, че всяка въздишка е опасна:
възможно е да наклони пагубно планетата им.
И тогава единият ще загуби равновесие
и ще отлети завинаги в открития космос.

Ако дори и за миг се откъсне от прегръдката.

Сп. "Факел"