магически пъзели от изгреви и залези.

Сиянието им преобразява простора

след всяко трептене на вятъра.

Моят бинокъл.

С него наблюдавам галактики,

черни дупки, луни и млечни пътища.

После слагам раницата.

Тръгвам надолу - по пътища, осветени

от свистящи комети и падащи метеори.

Дъждовете не само измиват

с пяната на облаците

идващите насреща пейзажи,

но ги и променят.

И къщите се източват нагоре. Изтъняват.

Приличат на наколни жилища,

строени в изчезнали вече води.

В  коя епоха живея,

колко хилядолетия назад извървях?

Защо светлината тук е затворена!

Губя зрението си.

Усещам, как мракът издишва

целия вселенски прах наоколо.

Душата успя да избяга зад хоризонта.

Не можех да я извикам.

И да говоря забравих.
 

Мислите ми спират пред планина.

А обичайната чаша чай изстива,

оттатък ронливия сипей.

Стоя в пространство,

пълно само с въздух.

Но в близката отдалеченост,

точно сега, самичък си и ти.

Ако тръгнем едновременно,

ще се срещнем по средата напътя.

В тайната градина.

Имаме още много време,

преди да ни прогонят оттам.

из "Свободни като въздуха"  

5,11