Чувствам я като утринна ласка.

Внезапен лъч пада върху чекмеджето на бюрото. 

Няма случайности в живота: 
Там от години пазя писмата на мой приятел,
с когото някога по най-старомодния начин общувахме, 
пращайки размишленията си по пощата. 

Не бях ги отваряла от години. 

Текстовете си той разполагаше
върху тесни бели листа, изписани ситно по хоризонтала.
 

Защо го правехме? Сигурно искахме и другият да усети
звуците, шумовете, трепкането на цветовете в пейзажа,
макар и от разстояние.

Затова всеки път сякаш чаках пощенски гълъб,
който да преодолее небето между нас.
Не е за вярване, 
но от тъмния четириъгълник на пощенската кутия,
заедно с плика, често излиташе перо на птица.
          

Още помня с какво вълнение отварях полученото писмо.
Преди да го прочета, държах дълго в ръцете си листа
и съм сигурна, че усещах грапавината на всяка буква и знак.

Сега и светът е различен, и ние – също. 
Не пишем писма, а аз отварям рядко пощенската кутия.
Не поглеждам нагоре,
защото не се надявам на новини по въздуха.

Отдавна съм подредила писмата в папка – 
като ръкопис от чекмедже:
Книга, която никога няма да бъде издадена. 

Сигурно заради всички наши въздишки,
които заместваха точките между изреченията.

7