Къс свободно пространство, между небето и земята.
 

Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия.
И дъхът на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега.
Финият прашец, изпаднал от някой облак, който се разпръскваше,  
за да покрие ъглите на небесния правоъгълник.
 

…А  как трептяха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване!
Танцуваха, въртяха се, снишаваха и се издигаха –
територия от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос.
 

В смътната светлина като омагьосана виждах очертани странни силуети.
Полека-лека почваха да се изясняват в различни образи -
ту стара къща върху далечно било, ту утихнал в зората залив.
 

Усещах вкуса на нощта по устните ти. 
Луната слизаше до капандурата, за да се огледа в телата.
 

Всичко, което обичах, беше в мансардата.
 

Сигурно сега е останал прах, покрил гънките на забравения на тавана шал.
И разтворената страница на книгата, която така и не дочетох.
Въздухът отдавна е замрял и няма кой да го раздвижи и издуха.
 

Покой в  мрака - като черно-бяла снимка на лунната повърхност. 

из "Свободни като въздуха"