Въздухът свети в него с истинско зелено.

Обгръща ме като дреха: 
Ту е кадифена рокля, 
ту просто съшита копринена роба. 
Понякога  пък - антична ризница,
която ме брани от всекидневното зло.

Къс  от градската територия, 
съществуващ независимо от бетонната неподвижност.
Самата естественост. И вечност,
събрана в гънките под коравата черупка на плодовете.  
 

С часове гледам това трепкащо пространство,
в което листопадите, дъждовете и снега
не са празни шумове.
Щурците са цял оркестър. 
А зората упорито повече от сто години
всяка сутрин изкачва клоните.

Устно легенди се разказват - като стар епос.
И приказката продължава.

Из "Свободни като въздуха"