Мансардата. По стълбата нагоре, нагоре към облаците.
Къс свободно пространство, между небето и земята.

Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия.
И дъхът на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега.
Финият прашец, изпаднал от някой облак, който се разпръскваше,   
за да покрие ъглите на небесния правоъгълник.

…А как трептяха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване!
Танцуваха, въртяха се, снишаваха и се издигаха –
територия от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос.

В смътната светлина като омагьосана виждах очертани странни в началото силуети.
Полека-лека почваха да се изясняват в различни образи -
ту стара къща върху далечно било, ту утихнал в зората залив.

Усещах вкуса на нощта по устните ти,
а луната слизаше до капандурата, за да се огледа в телата ни.

Всичко,което обичах, беше в мансардата .

Сигурно сега е останал прах, покрил гънките на забравения на тавана шал
и разтворената страница на книгата, която така и не дочетох.
Въздухът отдавна е замрял и няма кой да го раздвижи и издуха.

Покой в мрака - като черно-бяла снимка на лунната повърхност.