Няма да чуеш любовни думи от мен. Никога, никога повече.
Ще изкопая дупка под ореха отсреща, ще се наведа
и тихо ще ги изрека за последен път.
Помниш ли, това магическо заклинание го измислихме двамата с теб.
Ще го затрупам с пръст, листа и клони.
Земята и корените ще го чуят и запаметят.
Вече започнаха дъждовете.
В този сезон те са дълги. Упорити. Проникновени.
И тъжни, защото напускат небесните си гнезда завинаги.
И по стръмните улеи на въздуха ще търсят пролуки през пръстта към корените.
За да потънат в дълбокото.
Там, в тесните галерии, лъкатушещи като критски лабиринти,
ще се движат плътно опрени о зидовете,
вслушвайки се във всеки подземен звук.
А думите са някъде в дъното на мрака -
в неподредени разбъркани изречения.
Събрали студ и ужас, те вече се блъскат отчаяни
и удрят с юмруци стените на тунелите,
с надежда, че някой ще ги чуе и освободи.
В тази вечна нощ обаче, е невъзможно да се намери ключа на тъмницата.
Но дъждовните капки лека-полека ще стигнат до самия край на подземията.
И думите ще доловят мелодичния им звън,
който ще ги извади от вцепенението.
И отново изреченията ще се подредят стройни и завършени.
По тънката сребърна стълбица на издишаната пара,
те ще се изкачват нагоре към светлината.
За да наситят със смисъл облаците.
И да станат метафора в нечие стихотворение.
И още нещо - тези любовни думи звучат толкова поетично - съвсем в мерена реч.