Сълзата. Не искам да я изтрия. Нека свободно да пресича лицето ми.
Когато плача да не се преструвам,че имам прашинка в окото.
Нека като небесната капка да почуква неравноделно
с морза си по масата, за да напомня,
че вън утрешните облаци се пълнят
с дъжд, сняг, тъга.

Сълзата и този път изкачва стръмнината от сърцето до очите.
В своята мъничка сфера е събрала сол и вода от цял един океан.
Цветната леща сменя кафявото на зениците с морско зелено.
После, като натежи, ще се търкулне по скулата на лицето. 

Сълза:
Праисторически кристал, изгряващ в процепа на времето.
Зърно от светлина, което пониква в зора.
Снежинка, кацнала на миглата ти.
Преди  да я разтопи дъха ми.