Днес снегът дойде извикан от теб. Следобедът, пренаселен от него, просветна за да удължи времето си и ние да останем по-дълго в него. Светът се затвори между подвижните бели отвеси.
Навън полека-лека се създаде друга действителност, излязла отдавна от мода: попаднахме в дълбоката провинция на космоса - затънтено и забравено от Бога село, без жители. В тази далечна вселенска пустош, като непознати птици прелитаха планети, звезди и комети, а Млечния път беше затрупан с дълбоки преспи.
Странни пътешественици - без раници. Влязохме в това ново измерение заедно със снега и дърветата от кварталния парк. Сякаш беше включена машина за сняг, за да покрие пукнатините на небето и да запълни черните му дупки.
И сумрачното предверие на здрача засия. И следобедът продължи.
Бяхме свободни като въздуха наоколо.
Мансардата се намести удобно в едно тихо ъгълче на вече побелелите висящи градини. По капандурата й се редяха снежинки,пера и кристали, без да чуваме суетенето им.
От шкафа внезапно в леглото се търкулна райска ябълка.
В часа на любовта.