Сълзата. Не искам да я изтрия.
Искам свободно да пресича лицето ми.
Искам, когато плача, да не се правя,
че имам прашинка в окото. Искам да не крия сълзата.

Нека като небесната капка да почуква неравноделно
с морза си по масата в стаята, за да ми напомня,
че вън утрешните облаци събират и дъжд , и сняг, и тъга.

Сълзата и този път изкачи стръмнината от сърцето до очите.
И сега успя да събере в своята миниатюрна сфера
солта и водата на цял океан, като преодоля гравитацията.
И пак като цветна леща, смени кафявото на зениците с морско зелено.
А накрая натежа и свободно се търкулна по скулата ми. 

Има ли нещо по-красиво от една сълза:
праисторически кристал, внезапно изгрял в пролуката на времето
зърно от светлина, което до зората тихо ще поникне
снежинка, кацнала на твоята мигла
преди да я разтопи въздишката ми.

на някой импресионист: сълзата - "зърно от светлина, което до зората тихо ще поникне"

А тази "снежинка, кацнала на твоята мигла
преди да я разтопи въздишката ми", е знаменателна.

на една наша сълза, която преодолява гравитацията, изкачвайки " стръмнината от сърцето до очите". Непознати и неописани пътешествия...