Тихите часове. Тези, в които идва тъгата. Още преди да се появи, усещам вкуса й. Около мен се пръска дъх на липсващи сезони. Прониква в мен, заедно с въздуха.
И симетрията на пространството се срива. Същинска руина. Разпадат се всички прави и остри ъгли, разпукват се кръговете, които обикаляме. Като след земен трус се изкривяват житейските правоъгълници и пирамиди. Тоновете безсмислени думи, възклицания, образи, надежди изчезват. Разрушенията на делника - антични статуи и колонади, потъват в отворените пластове на душата и не оставят и знак.
И тогава, от най-тъмното изкача пълната луна. За да освети неравностите на пейзажа, зейналите му процепи и пропаданията на релефа.
Вече всичко е видимо. Звездите се доближават и ги виждам без очила.
За да се очертае всяка черта и гримаса на тъгата, дори уличните лампи навън, неизвестно как, се включват като съзвездия от чужда галактика.
А близката улица побелява в мрака като някой непознат млечен път.
Нощта е друга. А аз вече не съм неин съзерцател, а пазач.
Няма стара, днешна и утрешна тъга. Тя е една.
И когато си тръгне, чувам как се отдалечават леко стъпките й.

който осветлява нощта, за да се види "всяка черта и гримаса на тъгата, дори уличните лампи навън, неизвестно как, се включват като съзвездия от чужда галактика."

на тъгата...