Бурята помете лятото. Сигурно и безмилостно. Само за една нощ.
Светкавици разцепиха мрака. Зейнаха пукнатините на пространството.
Сякаш някой фотографира в тъмното кръговете на ада.
Чува се вятърът, който съска зловещо през зъби и плюе клони, листа и прах.
Пейзажът вън е нарязан на късове - в убийствено синьо и катранено черно.
Преобръща се като кола, която катастрофирайки, пада и почва да се върти,
за да се разбие накрая в изронения от ударите житейски сипей.
Лятото се срина. В този непредвидим хаос, земята по библейски, е безвидна и пуста.
Изчезва бавно веществото на материята. И светът наново трябва да се създава.
От безпросветната пустош. Защото неосветено е отвъд теб. И нищо не бунтува тишината.
Празните обятия на въздуха - хладни и неразпознати от мен,
вече ме разделят от изгревите на листопадите и шепота им в рими.
Суровата все още неродена действителност, остава след мен.
Забравих миналото си и сега трябва да потърся
потъналата преди хилядолетия родна Антлантида.