Отварям от време на време любимо стихотворение и всеки път имам чувството, че преди не съм го чела: вървя по непознат черен път и неусетно потъвам във фунията на бездънна космическа дупка.
Политам надолу – отвеяно перце, носещо се към дълбокото. Опивам се поне да усетя стените на пространството с разперени ръце. Надеждата ми е, че бездната има край.
Внезапно мракът става друг - издишвайки зашеметяващи аромати, той оживява. Дори във въздуха долавям смътно вкуса на нещо обичано.
Стигнала съм явно земя – обрасла с дива трева, билки и цъфнали липи, които по хоризонтала и вертикала очертават с уханията си нощта.
Единствените светлинки тук са светулките, които се движат свободно: нагоре – надолу, надясно– наляво, бързо и бавно в пейзажите на последния куплет.