Вървя по непознат черен път. Не виждам нищо пред себе си. Неусетно потъвам във фунията на бездънна космическа дупка. Летя към дълбокото – засилена и лека, опитавайки се да докосна стените на пространството с разперени ръце. Надявам се  бездната да има край.
Внезапно мракът става друг. Истински оживява, издишвайки аромати. Дори усещам вкуса на възуха като нещо далечно и смътно познато.
Стигнала съм явно земя - с дива трева и цъфнали билки, с тръпчиви мириси, които ме заобикалят. После по пътя тръгвам пеша към очертаните от уханието полета. Единствените светлинки тук са светулките, които се движат свободно: нагоре – надолу, надясно – наляво, бързо и бавно в пейзажите на последния куплет.