Всичко, което обичам
Мансардата. По стълбата нагоре, нагоре, нагоре и към облаците. Къс свободно пространство, между небето и земята.
Мъча се да си спомня ароматите, обвили старите мебели като тапицерия, онзи дъх на отдавна прочетени книги и вестници, преследващ ме и сега. И финият прашец, изпаднал отгоре, от луната вероятно, който винаги след нас се пръскаше, следвайки линиите и извивките на повърхностите. Защо ли го е правил? Дали е искал да покрие с ризата си нашата среща?
…А как трепереха във въздуха прашинките, след всяко твое издишване! Танцуваха, въртяха се, снишаваха и издигаха се – нестройно пространство от милиони частици, които създаваха свой, предпочитан хаос. В смътната светлина с различни бегли оттенъци, аз ги виждах как очертават странни в началото силуети, после напълно достоверни образи – къща върху изумруден хълм, обрасла със здравец, треви, диви храсти,а в дъното на пейзажа - залив с полегат бряг….
Усещах вкуса на нощта и устните ти, хладното рамо на луната, легнала до нас.
Всичко, което обичах, беше в мансардата. Едно парче небе, до което се стигаше по галактическите стълби.
Сега сигурно там е само онзи лунен прах, покрил и гънките на забравения на тавана шал, разтворената страница на книгата, която така и не дочетох. Въздухът е отдавна замрял и няма кой да го раздвижи, да издуха праха. Тишина, мрак и тъга. Като черно-бяла фотография на лунен пейзаж.
Небесната мансарда, която извисява духът и ни кара да летим от щастие и пази спомени, които ни топлят!!
Хубав ден!
