Цветовете на светлината…
Чакам ги:
все едно стоя до река и гледам как идва
бялата вода, червената, черната, зелената, златната…
Сега светлината струи в зелено. Разрежда я само въздухът,
сигурно, за да подпре сънното небе. Като стара крепостна стена, обрасла в мъх.
Антична руина, със желязна порта, патинирана и отключена от времето.
Със северно изложение. Затова и лятото е хладно,
все едно, че съм под дълбоката сянка на стогодишен орех.
По резедавото дъно на пейзажа искрят изумрудени камъни като дъждовни локви, в които се оглеждат облаците. Нешлифовани украшения, с неочаквани фигури, които сменят формите си при всяко мое движение.
Неправилните им контури изписват чертите на онази безхитростна красота, която се открива само в истинските неща.
И от тъмното пониква и расте тихо зеленото, зелено като трева.
Зелено.
Свободно
зелено.
"Цветовете на светлината…Чакам ги...."Без тях какъв би бил светът ни?
Обичам зеленото ...
Хубава вечер!
Зелено.
Свободно
зелено.
И душата ми се освети в зелено! Благодаря ти!