Прочетен: 1520 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 08.09.2010 23:02
Мастилените пътища – тези, по които се движат буквите, думите, изреченията, са обикновено рисковани, мъчни за преодоляване, заради стръмнините и неочакваните им обрати в посоките.
Тръгваш уж със сигурност на юг, а внезапно компасът сочи север…
Странното е, че зависят дори и от сезона – през есента те са с дълбоко прорязани неравни коловози. Калта под краката сякаш се меси като глина, готова за моделиране. Нямаш усещането, че това е тресавище, от което не можеш да се измъкнеш.
Когато обаче мъглата допълзи по тях, тогава напълно изгубваш представата за място, време и територия. Сякаш си отвъд отвъд, където не се чува дори вдишването и издишването. Даже рижавият листопад наблизо не може през порите на въздуха да пробие сивотата и да освети пейзажа. Най-добре е да спреш и да чакаш, дори и задълго, полека-лека пространството да се изясни.
Зимата запечатва всички пътища с лед. И нашите. Тогава внимавай да не се плъзнеш по излъсканата като за танци повърхност. Обикновено тя примамва с блясъка на всичките си светски оттенъци. Поглеждай надолу, но от време на време вдигай поглед и към небето. Оттам тръгват и снеговете, и ангелите…
Пролетта променя чувствата по тези пътища. Ставаш друг.
Знаеш, че си жив. Заради цветовете. Заради ароматите. Заради звуците. Заради
ярките изгреви и залези…Не можеш да ги запишеш. Да ги разкажеш. Затова просто ги
запомни. Защото лятото е само прах и тръни…
PS А върху моя празен лист отдавна склоновете му зеленясват...
хубаво е, че есента е започнала
за да пишеш отново
благодаря
Страхотен текст!
10.09.2010 16:11
мястото им е в книга!
мястото им е в книга!
И аз споделям това мнение! Благодаря ти за красотота!